Размисли след две години самоизолация, Х. Д. Торо, 1847

…Времето напредваше към лятото, както пътникът навлиза във все по-високата трева.

Така приключи първата година от живота ми в гората, втората не бе по-различна. На шести септември 1847 година окончателно се оттеглих от Уолдън.

…

Напуснах гората по същата важна причина, поради която се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да преживея още няколко живота, и нямам повече време за тоя. Удивително е как бързо и неусетно привикваме към определен начин на живот и утъпкваме пътя си. Не бях прекарал и седмица в гората, а ето че нозете ми утъпкаха пътечката от къщата до езерото… Земната повърхност е мека и запазва следите от човешките нозе; така е и с пътеките, прокарани от ума…

Животът в гората във всеки случай ме научи на следното: ако човек уверено върви към своята мечта и се стреми да живее по нейните повели, очакват го висини, невероятно за всекидневното трезвомислие. Той ще остави някои неща зад гърба си, ще премине невидими граници…

…Колкото и да е жалък животът ти, приеми го и го живей; не бягай от него и не го проклинай.

…

Хенри Дейвид Торо е бележит американски интелектуалец, писател и философ

Похвалиха ми миналата година книгата му „Диви ябълки“, но още не съм стигнала до нея. Откъсът тук е от прочутия „Уолдън“, който е нещо като Wild, то век и половина по-рано – и по-философско и съзерцателно. (издадените на български негови произведения)